НА ГРАНИЦАТА СЪС ЗАМРАЧЕНИЯ СВЯТ March 25, 2018

Нашият път в човешкия ни живот, колкото и в началото да ни се струва невероятно като идея, е подвластен на предварителен сценарий с цел осъзнаване на нашата истинска Същност, която да ни доведе до излизане от шаблонния начин на живот, който ни кара да възприемаме и интерпретираме външната реалност от позицията на биороботи и марионетки на съдбата.

Събуждането от съня на живота почти винаги е свързано с някакви катаклизми в личния ни живот, тъй наречената „тъмна нощ на душата“, при която всичко, което до този момент е било НАШЕ, се разпада и се изправяме пред необходимостта от осъзнаването, че нищо външно не може да бъде свързано с нашата дълбока, безсмъртна и безгранична Същност.

Осъзнаването на самата идея, че ние сме Цялото, което се е разделило на привидни индивидуалности за да преживее себе си е достатъчно отрезвяващо и постепенно ни води до разширяването на възприятията на нашето съзнание, докато достигнем до точка тук и сега, в която разбираме, че „друг“ всъщност няма, а всеки, с който играем тази Игра е наша проекция и отразява съвсем точно нашите собствени разбирания за реалността. И тук разгръщането на това осъзнаване е свързано с няколко етапа.

Първият етап е свързан с това, че другите, са някакви хора, които са толкова далеч от нашите разбирания, че неприемането и осъждането е в основата на взаимоотношенията ни с тях. Това се отнася основно до това, че най-тясната ни дреха е нивото на Персоната, което е егото, непризнаващо отрицателните си черти, наричани сенки, които е потиснало и срещайки ги в другите го водят до съпротива и отричане. Някои хора може да не се пробудят за истината не само в този живот, но и в много животи. Идеята на кармата, която е една напълно самоналожена идея, се състои в това, че на нивото на Висшия аз се прави енергиен мост към други превъплъщения, където Същността играе едновременно различни роли, за да може да стигне до поемането на пълна отговорност за преживяванията си. Мога да сравня този етап с нивото на гъсеницата, за която животът е напълно случаен и от нея нищо не зависи.

Вторият етап е свързан с осъзнаването и приобщаването на тези сенки и възвръщане целостта на егото, при който ясно можем да осъзнаем, че активирането на негативна емоция, свързана с чужди действия е наша проекция и тук започва нелекият път към излекуване на нашето болково тяло, което е изградено от шаблони, непрестанно повтарящи се като развалена грамофонна плоча, защото те са запечатани с наши болезнени емоции и всеки път, когато попаднем на следи, този шаблон се активира и засвирва своята многострадална мелодия.

Тези болезнени емоции често се капсуловат и съзнанието се оттегля от тях, при което човек живее като под упойка, не разбирайки, че като не си позволява да ги види и излекува се имунизира и към положителните, защото противоположните емоции са една и съща енергия, но с обратен знак. Страхът и гневът са семето от което ще израсте цветето на безусловната любов, която е тъканта на творението, а състраданието е ароматът, който магически променя света. Тук егото играе своята роля на баланс, претендирайки че отвън нищо не го докосва, което е проява на замразяването на собствената си чувствителност, за да няма повече болка. Външните белези са свързани с оттегляне от света, избягване на отношения и непоемане на отговорност за дисонансите във външния свят, които са само отражение на тези във вътрешния.

Това е нивото на какавидата, която се забулва в пашкул и започва нейната трансформация. Тя преминава през осъзнаването и излекуването на болковото тяло, което е свързано с размразяването на нашата чувствителност и позволяването й да се разгърне напълно, което често е свързано с едно състояние като пробуждане от дълбок сън, в който изведнъж можем да видим света като едно ужасно място, в което разни хора си причиняват страдание, причиняват го и на животните, както и на самата природа. Изведнъж, филми, които с години сме гледали по телевизията, могат да ни доведат до сълзи и до резонния въпрос: Ама тези хора какво правят?! След което можем да си изхвърлим телевизорите… но нещата не се свеждат до отричане, а до осъзнатост. Това е процес, който се разгръща и започва да засяга всяка област от живота, като включва политиката, икономиката, медицината и пр. и осъзнаваме, че живеем в един привидно хаотичен свят, подвластен на манипулация и контрол.

Тогава разбираме, че каквото и да правим или не правим, хаосът е винаги пред нас и единствено от нашето осъзнаване зависи това, което виждаме отвън и това е нашата възможност да окажем влияние във външната реалност – на самата граница със замрачения свят. Събудената ни чувствителност ще ни накара да изпитаме всички ограничаващи модели на собствен гръб, а след това да ги осветлим, прегърнем и излекуваме, а направим ли го в себе си – това ще се случи навсякъде в решетката на колективното съзнание.

В началото, това ще ни накара да страдаме със страдащите, ще се превърнем в лечители, ще искаме да помагаме извършвайки действия във външния свят, докато в един момент не осъзнаем, че цялата болка отвън е нашата болка, че състоянието на съзнанието е място и когато вибрираме бързо – светът спира и виждаме ясно, че няма нищо за поправяне, че всичко е в перфектен ред, защото всеки твори собствената си реалност и играе на тази вибрационна площадка, до която е стигнало собственото му осъзнаване.

Известно време ще има объркване на светлата полярност с центъра и това ще се изразява в борба и защита с негативната полярност, с избягване на хора и обстоятелства, с концепциите за добро и зло и правилно-неправилно, докато разберем, че полярностите са двете страни на една и съща монета и, че избягвайки едната полярност, се лишаваме и от нейната противоположност. Че страхът и любовта са в коренно различни посоки и трябва да направим своя избор, да положим духовни усилия чрез приемане на полярностите и осъзнато насочване на вниманието си към това, което предпочитаме, което ще ни доведе до третия етап.

Третият етап е нивото на пеперудата. Тук състраданието се трансформира от страдание в приемане, в съпричастност и неутралност. Но само ако сме излекували собствената си болка. Неизлекуваната болка винаги ще влиза в резонанс с чуждата и ще ни кара да страдаме или ще кара егото да играе познатата игра на „мен нищо не ме докосва“, която не е никакво състрадание, а безразличие, студенина и индиферентност.

Състраданието е пълна центрираност, в която ние, от позицията на Свидетеля, в състояние на покой, баланс и безусловна любов оказваме подкрепа – физическа и/или емоционална и лекуваме света. Вече не подклаждаме страданието на света със собственото си, а трансформираме това, до което вниманието ни се докосне, защото това състояние, известно като нулева точка, е мястото, където фотоните се движат със скоростта на светлината и вибрацията е толкова висока, че може да спре атаката на убиец или разбушувал се ураган. Това е мястото, където бялата светлина на Източника докосва филма и се превръща в образи на екрана на нашия живот и разбираме с пълна сила какво означава да бъдеш творец на собствената си реалност.

За някои, да си привидно пасивен във външния свят е равно на това, да заровиш глава в пясъка. Няма нищо по-невярно от това. Състоянието на пълна осъзнатост е активна позиция, която работи на фино енергийно ниво и е най-мощния начин за оказване на влияние в света. А това е единствената причина да сме тук точно в този момент, защото Земята реши да се издигне в нов отсек на своето развитие, а ние се съгласихме да й помогнем. Просто трябва да се събудим и да си спомним това.

Диана Павлова /Източник/